поема –легенда: ТРЪНСКИ МАЙСТОР

ТРЪНСКИ МАЙСТОР

( поема –легенда )



Може в село, може в град

Геният да се роди

И, макар и още млад,

Дарбата щом наследи

На баща си – майстор стар,

На прославени деди,

И се сам захване с жар

Вар и тухли да реди,

Бързо ще изпъкне той

С рядката си вещина,

Къщи изградл безброй,

А някога и с една.

Майсторлъкът си личи

От основите в земята,

До комина в вебесата,

Сякаш че струи лъчи.

Сякаш ли? То е така!

Щом е камъкът положен

От вълшебната ръка

На строител с дарба Божя,

Той на мястото тежи

И сияе с красота,

И товара си държи

Винаги на висота.

Всеки, зърнал го, мълви:

Ашколсум на тоз човек,

Който времето лови

в зид солиден, век след век.

Вековете се редят,

А от скромната си вис,

Позадремал уж зидът,

Става техен летопис.

Камък, тухла и дърво,

Хоросан и проста глина,

Правят – гледай сам каква –

Майсторлък и половина.

Туй са трънските ръце,

Туй е трънския талант,

Туй е трънското сърце!-

Казва го най-върл педант.

Казва го, защото знае,

Че чрез тази трънска слава,

Името му ще сияе,

Времето ще побеждава.

Истината всеки вижда,

Красотата всички смайва.

Туй, що трънчанин съзижда,

И слепеца с чар обайва.

Няма град голям в страната,

В кайто тази вещина

Трънска да не е позната

Даже и в една стена.

Всеки камък, всеки ред,

Всека педа от зида,

Незначителна наглед,

Носи някаква следа

От ръката вна твореца,

От сърцето, от гръдта,

От мечтата, от живеца,

Силата на мисълта.

Тази сила хоросана

Здраво с камъка споява,

За да стигне до султана

Вест за тази трънска слава.

.

. .

С майсторлъка славен Вуте

В трънско и до днес прочут е.

Много здания е вдигнал.

До небето чак би стигнал,

Ако всичките комини,

Що е зидал той с години,

Се един над друг поставят.

А пък, ако се добавят

И стените многобройни

На строежите му стройни,

Цялата планета наша

Може с тях да се опаше.

Тухли, камъни, греди

Ако някой нареди

И пътека тъй направи,

После циглите добави,

Може пътят млечен даже

Къс за тях да се окаже.

Ако всеки обитател

На тез сгради е мечтател,

То мечтите им ще стигнат

Обществото да издигнат

На завидна висота

В устрема и в любовта.

Устременият народ

Бързо крачи към възход.

Ето ползата голяма

И съмнение тук няма.

Ако всеки пък от тях

Не приеме туй на смах,

А си скромен труд направи

и молитва с жар отправи,

и с най-тежки грехове,

в рая ще се озове

този майстор талантлив.

Той отдавна не е жив.

Изживя живот той чуден,

Хем щастлив, хем много труден.

Щастието пълно беше

От това, че той строеше.

Дом на хората даде,

А не лъже, не краде.

Бог така е казал: “ Дой!”

И той даваше безкрай.

Хората доволни бяха,

В сгради слънчеви живяха,

Без ремонт, туй ще рече –

Без таванът да тече,

Без стените да се пукат.

Котките като мняукат

На тавана, се не чува,

Ни съседът, кога псува.

Днес в една панелна сграда

Знаем всички как се страда

И от шум, и от ре

монт,

С дефицит в самия фонд.

Ала нека бада кратък

И да бързам аз нататък.



Взе си Вуте жена млада,

Вдигна и за нея сграда.

Тя пък го възнагради

и близнаци му роди.

Чудни – син и дъщеря.

Сякаш слънцето огря

в този чуден слънчев дом.

И си лрече Вуте:-Щом

жена имам, с рожби две,

трябва много домове

да издигна, с много пот,

за да имат лек живот!

Чу, че търсели в чужбина

Знатни майстори. Замина

веднъга за Цариград.

Докато е още млад,

искаше да припечели,

че нали човек не е ли

на младини скътал нещо,

старини как ще посреща?

Сам султанът, щом узна,

че от нашата страна

най-добрият майстор бил

в Цариград се появил,

внареди: - Да дойде тук,

но с трион, с тисла и с чук!

Вуте скоро се яви.

- Викали сте ме,- мълви.

- Бил си майстор най-прочут.

Ако тъй е, твоя труд

Щедро аз ще заплатя,

Даже и ще надплатя

и ще си доволен,зной,

ала искам аз сарай,

гдето друг такъв да няма.

- Работата е голяма,-

рече Вуте, - много време

трябва тя да ми отнеме.

-Много време и пари!

Тъй го искам, разбери!

Не направиш ли, каквото

искам,вземам ти живота.

- План ми дайте за сарая,

другото аз сам си зная.

Скоро планът бе готов

и зохвана се с любов

Вуте да го изпълнява,

а султанът всичко дава.

Материали най-отбрани

и работници желани.

Вуте сякаш е крилат –

с дни расте сарай-палат.

Най-накрая всичко свърши.

Вуте си челото бърше,

А султанът го повежда,

всеко кътче той оглежда

и усмихва се накрая:

- Превъзходен е сарая!

- Преди казах, днес повтарям:

за труда си отговарям!

-Ашколсум!- султанът рече –

да си жив и здрав, човече.

- Договорът ни е ясен.

Той за тебе бе опхасен,

Но изпълни своя дял,

Точно както си се пада.

Ще получиш днес награда.

Ела! С мен ще се отбиеш

и едно кафе да пиеш.

Тъй и стана.Кафе пиха,

сметките си уредиха

и погледаха с наслада

не една танцьорка млад

След това султанот плесна

и по програма, известна

само нему, сам остана

майстор Вуте със султана.

- Чуй ме, Вуте,- той му рече-

урудихме всичко вече

и доволни сме изглежда

и двамата, но надежда

храня аз, че скоро няма

да се разделим с теб двама.

Аз човек съм с табиет,

искам да ми станеш зет.

Щерката ми е прекрасна.

Тук до мене тя израстна

и до днеска няма грях.

Тъй е, слава на Алах!

Вуте се стъписа малко,

Па отвърна: - Колко жалко,

че не мога да приема

и не е в това проблема,

че не искам, но не мога.

Аз съм женен.

- Таз тревога

Не е тук неразрешщима.

Тук у нас жини си има

всеки, колкото си иска,

но една му е най-близка.

Може и по всяко време

друга жена да си вземе.

Твоята жена далече

е от тебе. Може вече

с друг и тя да преживява…

- Не, при нас така не става!

- Ще изпратя хора, нея

Да убият. – В теб злодея

Аз не виждам и не трябва

тади мисъл да те грабва.

- Прав си. Нека си живее.

Ще и дам пари на нея,

нека с друг се задоми.

Тишина. Лула дими.

С нервни тикове султана

чака отговор. Настана

тягостна минута. Как

Вуте да му каже пак,

че и този негов план

е жесток и нежелан?

- С нея емаме деца.

Греят те,като слънца.

Живота си за тях давам,

Жената си не менявам!

- Как?! – султанът се стъписа,

после поуспокои се

и дипломатично каза:

- Костелив се ти оказа.

Може и така да стане.

Между нас да си остане

всичко, казано до тука.

Пожелавам ти сполука,

но преди да си отидеш,

нека дъщеря ми видиш.

Вуте радостта не скрива

И отвръща: - Бива, бива!

Трипъти султанът плесна

и отвори се отдесно

някаква врата и ето,

с фереджето на лицето,

влезе хубовица млада

и в поклон дълбок тя пада:

- Тук съм, татко, твойта воля

следвам аз, за теб се моря.

- Дъще моя, искам аз

да поседнеш тук при нас,

с този мъж да поговориш.

Постарай се тъй да сторишщ,

та той да те оцени

според другите жени.

Мнението му желая

аз за тебе да узная.

Седна младата мома

и подхвана реч сама:

- Чужденец си, виждам, ти.

Имаш български черти.

Българи познавам аз,

даже бях веднъж у вас.

Татко, помниш ли? И мама

беше с нас. Не бях голяма,

ала помня всеки миг.

Само вашия език

Не разбирах, затова

все картини без слова

помня отония дни –

мойте ранни младини.

Седмица ли, две ли там

аз прекарах в дом голям.

Майстор, казаха, прочут е

вред строителят му Вуте.

- Тъй е, дъще, този път

ти доказа, че умът

детски всичко запечатва

и това ме много радва,

ала мъничко потрай

и на гостенина дай

ред, и той да каже нещо.

- Виждам, че момиче вещо

ти си, затова желая

аз от тебе да узная

българите са ли щури,

са ли глупави гяури?

- Всеки казва, какво пожелае,

А човек какъве, сам знае.

Гяур е дума само,

подхвърлена през рамо.

Обида в нея влагат,

ала не предполагат,

че думата обидна

крий участ незавидна

за автора и даже.

Обида да се каже

не е май най- достойно,

че позори се двойно

тоз, който я изрича.

Обиди не обичам.

Баща ми ме познава

и знам, че одобрява

това ми поведение.

- Така е, без съмнение!-

Султанът важно каза.

- Разбирам, че омраза

В сърцето твое нама,

че не таиш измама.

Красива си безспорно,

Твърдя го отговорно

и от сърце желая

да си щастлива. Зная,

че който в теб се влюби,

печели, а не губи.

Жених си избери

не с хубост и с пари,

а с добрина в сърцето.

И Вуте бавно стана:

- Бих искал да остана

В компания приятна

с такава дама знатна

и умна при това,

но трябва да вървя.

Път дълъг ще измина

до моята родина.

Султанът се прокашля,

отпи шербет от чаша,

мустака си засука

и каза: - Сядай тука!

Че бързаш те разбирам

и няма да те спирам, но вие с дъщерята

сте още непознати.

Поговорете двама,

мен сякаш че ме няма.

И без това е време

старикът да подреме.

Вървежа те аз мога

Без мъка, без тревога

Да спра, да ускоря.

Не ще те укоря

За твоята припряност.

Година време стана,

Откакто си при нас.

Добре разбирам аз,

Че твоя дом те вика,

Но там с тесла, с мотика,

С трион ще лееш пот

През цялия живот,

А тука в нежни скути

Би чул слова нечути

На обич и на нега.

От щастие кой бега?

В тирадата си дълга

Султанът не излъга.

Щом Вуте пак поседна,

И Фатме го погледна

С любовна страст и мъка

От близката разлъка,

Султанът в миг заспа

И дълго време спа.

А този факт наложи

За дълго да отложи

Желанието Вуте

Да тръгне в таз минута.

До него Фатме седна

И пак го тъй погледна,

Докосна го и рече:

- Ако това ти пречи,

Че татко спи, тогаз

Ще ти предложа аз

Да идем в мойта стая.

- О, не. Защо? Незная.

Да, неудобно беше.

Без хъркане той спеше,

Но всеки шум нищожен

Да го събуди може.

Разбра Фатме и стана,

Ръката мъжка хвана

С ръка, като свила,

И рече му: - Ела!

Какъв кошмар, о, Боже,

Как Вуте се тревожи,

Но става и я следва.

Там дълго събеседва

С принцесата, узнава,

Че тя го не познава

И чуди се и мае,

Дали да и признае,

Че той е майстор Вуте,

Че той навред прочут е,

Че той не е за нея

И казва си: - Несмея!

Тя ту ръката гали,

Ту жар страните пали,

А устните и скрити

Разкриват и мечтите.

Настъпи миг критичен,

Любовен, романтичен.

С ръка го тя обгърна,

Той трепна и посърна,

А тя се попритисна,

На рамото му висна

И рече: - Моя лик

Пред тебе в тоя миг

Аз мога да открия.

Желая го, не крия.

Ти искаш ли, кажи,

Но честно, ни лъжи?

“ Да!” – в себе си призна.

Лишен бе от жена

Година време вече.

Как бързо тя изтече,

Щом в работа вглъбен,

Градеше ден след ден

Султанския сарай,

С мечта да сложи край

На знаменит строеж

И с вечния копнеж

По скоро да се върне,

Жена си да прегърне,

Близнаците да види

И после пак да иде

Вар, тухли да реди

И дялани греди,

За хората бездомни,

За труженици скромни,

Не за султан и цар –

Бездушен господар.

Е, в себе си дълбоко

Признава, че жестоко

Султанът не постъпва

И винаги отстъпва,

Кагато Вуте каже

И с доводи докаже,

Че по-добре така е.

“ Той майстор е, той знае!” –

така към свойта свита,

с усмивка дяволита

султанът се обърне

и се в сарая върне.

Накрая той призна, че

По най-добрия начин

Строежът е направен

И друг че няма равен.

Истидна той ръката

На майстора с два ката.

Какво, че женски лик

Ще зърне той за миг?

В България това е

Нормално, всеки знае,

Но ако с “да” на нея

Отвърне, ще подгрее

Котлето, с чувства пълно,

След туй ще е прокълнат.

Ако отвърне с “не”,

Разумно е роне

Да обясни, че тя е

Красива, че желае

С наслада да я гледа,

Но че ще заповеда

На жаждата си мъжка

Да трае, са не кръшка,

Кръвта да не вълнува,

Догдето отпътува

При своята съпруга.

Че не желае с друга

Да и изневерява,

Че верен и остава.

- Девойко най-чаровна,

от сцената любовна

кой мъж на мойта възраст

би бягал, ала с мъдрост

дарена си, разбираш,

обида не съзираш

сега, че ще откажа

лика да видя даже.

Тя се отдръпна, трепна,

в гнева великолепна.

Готова да ридае

Бе и да го ругае,

Но овладя се скоро

И тихо заговори:

- Защо? Не ти допадам?

Кажи ми. И да страдам

От думите ти, няма

Да дръзна аз с измама

Да удрям, да мъстя.

И се усмихна тя.

- О , не, не е това.

Той нейната глава

С дланта погали нежно.

- И в мен кипи копнеж, но

Жена аз имам вече.

- Това не ще попречи.

Тя нека там живее.

Прати пари на нея.

Аз не пари желая,

а само теб в сарая.

- Тя с две деца се вайка…

- Аз ще им стана майка!

Ще ти родя и други.

По неколко съпруги

Мъжете тука имат…

- Моралният ви климат

Тук друг е, друг – при нас.

- Но кой, се питам ад, е по-жизнеспособен?

- За мен въпрос подобен

излишен е. Нали

еднакво не боли

мъжа за всички дами

в харемите голями?

Разумно е да спазваш,

А не и да погазваш

Моралния закон.

Чул съм, че Соломон

Две хиляди жени

Е имал. Погледни

На тая бройка само.

Хорото е голямо,

Един мъж да го води.

Той всеки ден да ходи

В леглото на една,

Пак същата жена

След щест години чак

Ще му се радва. Как

Това би ти приела?

Х тя, ръката взела

В ръцете свои малки,

Отрони тихо: - Жалко

За толкова жени,

За млади младини…

Това аз не желая.

Такава песен зная,

Сега ще я изпия,

А ти съди по нея

Какви мечти мичтая,

Каква любов желая.

“ Зная, всеки ще се чуди,

че с един познайник нов

в меине чувство се събуди

на голямата любов.

Само твоя да съм искам,

Само мой да бъдеш ти

Все до теб да се притискам

И на яве, и в мечти.

Колкото и да е чудно,

Истината е това.

Чувството сега е будно,

Любовта го изкова.

Само твоя да съм искам,

Само мой да бъдеш ти.

Все до теб да се притискам

И на яве, и в мечти.

Щом е чувството родено,

Щом любов откърмих аз,

Ще живея непременно

От днес с грижата за нас.

Само твоя да съм искам,

Само мой и ти да си,

Все до теб да се притискам

С къдравите си коси.

Моята любов ще стигне

Тебе да задоволи.

Ако друга ти намигне,

Много ще ме заболи.

Само мой да бъдеш искам,

С друга да не те деля.

Все до теб до се притискам,

Като ручей през поля.

Изневярата презирам

И, щом станеш мой съпруг,

Само в тебе ще се взирам,

Няма да поглеждам друг.

Само мой да бъдещ искам,

Само твоя да съм аз,

Все до мен да те притискам

До последния си час.”

Свърши песента.Заплака

Фатме, че любов не чака,

А любов така копнее,

Че не иска да живее,

Ако той не сподели

Чувствата и. Как боли,

Как пронизва млада гръд

Мисълта за ранна смърт.

Това Вуте не зтрая.

Сам прегърна я накрая,

Фереджето сам отбули,

И същисан се опули.

- Боже мой, не предполагах,

че си тъй красива. Слагах

прилагателно “красива”

ей тъй, просто от учтивост,

но сега, когато виждам

красотата ти, завиждам

аз на този, що след мен

ще те гледа всеки ден.

Тя засмя се: - Няма друг

Да погледна. Мой съпруг

Обещай ми че ще станеш

и в сарая ще останеш.

Фатме, песен ти изпя.

до сълзи ме трогна тя.

Сега мойта песен чуй,

ще говорим пак след тй.

“ Щастлив съм аз, до мене щом си ти.

На спомени не искам да разчитам.

Усмивки, ласки, обич и мечти

на рамото ти искам да изпитам.

Градината ни нека да цъфти,

Но не самотен в нея за да скитам,

А за да може да се възхити

И тя на твойте розови ланити.

Не ме напускай и не давай никой

От теб дори частица да отнеме.

За мене всички чувства запази.

Тогава радостта за нас ще блика,

Подвластно ще ни е самото време,

Щом верността раздяла не грози.”

- За мене ли ти пееш тази песен?

- Ако е тъй, то ти си тъй чудесен.

Да, щастието азд ще ти даря,

За любовта ще се отблагодаря.

Градината ни ще цъфти безкрайно

И чувството на обич ще е трайно.

Не ще те , мили, никога напусна,

Да вземе друг троха не ще допусна.

За теб ще бъдат всички чувства мои

И все ще съм в обятията твои.

- Как искал бих това да е възможно,

но би било деяние безбожно

в България жената да оставя,

децата си близнаци да забравя,

на тебе любовта си за да дам.

Това у нас се счита грях голям.

- Защо тогава тази песен пееш?

Защо поне да лъжеш не умееш?

Да беше казал, че за мен е тя,

Че мен сравняваш с цъфнали цветя,

Че мене да запазиш искаш ти

Сред тези тук безмерни красоти.

Да беше казал, че сълзите м

Сърцето ти са трогнали сами,

А след това и хубостта неземна

Опила те е, да съм безпроблемна

Поне за ден, поне за два, а ти

В миг на възторг сърцето ми смути.

По-хубава ли е от мен онази там?

Това поне кажи ми, за да знам

Защо богатства приказни отказваш

И вместо “да” ти “не” на мене казваш.

Въпросите са много и е права,

Когато тъй открито ги задава,

Но Вуте иска своята жена,

А може ри това да е вина?

- Не, по-красива тя от теб не е,

Но място в моето сърце зае.

Обича ме, грижовна е, децата

Отглежда – свързани са ни сърцата.

Ако излъжа теб, и мене лъжа.

Обвързан с нея, с теб да се обвържа

Предателство било би. Раздвоен

Бих бил тогава. Искаш ли от мен

Любов такава? С песен каза “не”.

Да бях излъгал те за ден поне,

За ден, за два и аз щастлив бих бил,

Султанска дъщеря че съм любил,

Но после съвестта ще ме гризе.

От где такава мисъл ти се взе

В главата тъй красива, толко умна?

Аз вярвам, че любов в кръвта ти лумна,

Но нищо аз не съм ти обещал

И повод с дума, с жест не съм ти дал.

Оставя ли законната съпруга,

Нали могъл бих утре, срещнал друга,

И тебе като нея да оставя

И много пъти същото да правя.

Неженен ако бях, щастлив бих бил

И, вярвай ми, до гроб бих те любил,

Защото имаш чар, не за пари.

Какво и аз изпитвам, разбери

И нека с теб приятели останем.

Съпрузи невъзможно е да станем.

Чу тя словата. Че е прав разбира,

Но болка пак гърдите и раздира.

- Вземи ме с тебе, в твоята страна.

- Да видя искам твоята жена,

- Децата ти да видя искам аз,

- Останалото нека бъде в Божя власт.

Това е предложение, което

на Вуте май доподна на сърцето.

той, в себеси дори да не признава,

че тя влече го с нещо осъзнава.

“ Така красива! Дявол да го вземе,

да съм я срещнал сама по-навреме!

Е и какво? Нима султан ще стана?

В сараите ли вечно ще остана?

Не е за мене този техен свят.

Аз имам своя чуден занаят.

Ръката моя мъжка с вар не е ли

изцапана, не ходя ли по скели,

не пипна ли триона, за да режа,

не видя ли как с дни расте строежа,

от скука мога да се разболея

и сред разкоша бавно да изтлея.”

Така помисли той и след въздишка подхвана пак прекъснатата нишка:

- Това не е разумно.

Ти сама да дойдеш с мен на гости у дома

Дори баща ти няма да допусне.

Без свита той едва ли ще те пусне

А дойдеш ли с голямата си свита,

Ще бъде самоличността разкрита

И хиляди проблеми от това

Ще дойдат все на твоята глава.

- Да, може би си прав, това така е,

Но още днеска татко ще узнае,

Че аз без теб не мога да живея.

Да любя се научих. Не умея

любовните си чувства да подтискам

и да се уча на това не искам.

И точно в този миг се чу трикратно

Изпляскване с ръце. Тъй неприятно

На младата принцеса бе това.

- Баща ми да вървим ни призова.

Добре, след миг ще тръгнем, но преди

Това ела на моите гърди,

да те целуна, ти ме целуни

и имено си барем прошепни.

Привлече го, прегърнаха се двама.

Допадаха си, в туй заблуда няма.

Каква целувка дълга, с колко плам

Последва аз не мога да предам,

Дори да диря думи най-отбрани.

Ще кажа само, че любов отхрани

Такава страст у младите гърди

И времето това ще потвърди.

Целуваха се пак и пак горещо.

Едва ли някой друг такова нещо

Е виждал някога дори на сън.

Нощта настъпи бавно вече чън.

Султанът се прозя и плесна пак.

Прислугата дойде по даден знак

И скоро ярка светлина заля

Огромното пространство, зосия

Рубинът по стените, инкрустиран

Върху пищови, сабли – дар, събиран

От много поколения преди –

Прославените в битките деди.

Последната целувка Фатме дала,

От страст като божур поруменяла,

Повдигна фереджето, скри отново

Лицето си и каза с нежно слово:

- Да чуя чакам името ти, братко.

- О, името ми, то е много кратко.

То българско е, трънско име – Вуте.

- С такова име майсторът прочут е.

- Да, майстор съм иу може би, прочут,

защотото уважавам своя труд

и влагам ум в делата си огромни,

та занаятът трънски да се помни.

- Но, чуй, това е толкова прекрасно…

Не мислиш ли? Сега ми става ясно

Защо с такава сила ме привърза

Към себе си, защо се влюбих бързо.

Но татко чака дълго. Да вървим

и с него радостта да споделим.

Султанът ги посрещна без досада.

Обича той принцесата си млада.

Направо беше весел, отпочинал,

Нали бе дълго в сладък сън преминал

И искаше сега съвсем накраткоа

Фатме да сподели със своя татко

Как преценява този млад левент.

Фатме не чака нито за момент,

А с палавост на мънечко дете

Прегърна го и, сякаш че чете

От книга текст, сто пъти препрочетент,

На дъх един изрече с глас приветен:

- О, ти си тъй прекрасен, татко мой,

така допада ми на мене той.

И аз узнах му името. Чудесно

Е, че го срещнах. Колко интересно

Е всъщност всичко. Неговото име,

Преди да срещна него, покори ме.

Творението бях видяла само,

Говорещо за майсторство голямо

И оттогава често аз на сън

Напусках този дом и лбягах вън.

Не взимах аз карета нито кон

А по любовния правдив закон,

За да докажа, че го обожавам,

Пеша вървях. И днеска продължавам

На този сън утехата да диря

И ето тя при мене се намира.

Кажи ми, татко, че не сън сънувам,

Че здрава съм, от болест не бълнувам.

Кажи ти “да”, останалото аз

Ще уредя и нека Бог е с нас.

Султанът засия, ала преди

Да проговори, мъдро нареди

Да седнат всички, както подобава,

Когато важен се въпрос задава.

- Кой Бог? – запита Вуте с тон

недопустим за горд султански трон.

- Един е Бог и казва се Алах.-

отвърна му султанът с буен смях.

- Един е Бог, ала това

не е Алах, а Йехова,

бих казал аз, ала не бива

ни вярата да се убива,

ни името предмет на спор

да става в тоз султански двор.

За нас Исус Христос – син Божи

Е също Бог и туй не ни тревожи.

Религии в света различни има,

Но не за тях говорим ние трима,

А за това, че в моята страна

Са също трима – моята жена

И още мойте син и дъщеря,

И тях да ги прегърна аз горя

От страшно нетърпение. Когато

Строеж строя, на чувството благато

Отдавам се и чакам търпеливо.

Днес времето за мен върви лениво,

Защото моя труд не ме задържа,

А аз не мога пак да се отвържа.

Харесвам дъщеря Ви. Тя е цвят

В градината Ви, с хубост най-богат

И с аромат чудесен надарен,

Но аз съм бил за друга сътворен

И вече нямам право да рещавам

Да плаче тя, дор друга утешавам.

Султанът не избухна и сега,

А каза с неприкривана тъга:

- Правдвте ти думи чух добре,

но нека тази вечер тук да спре

обсъждането мъдро на нещата.

Да каже “да” се иска от бащата

И той го дазва с цел една-едничка:

Щастлива да е мойта дъщеричка.

Ти казваш, че по хубост ти допада.

Тогава не оставяй я да страда.

Строеж ти липсва. Изгради сарай

По-хубав, по-голям и като в рай

Тогава заживейте в него двама.

До утре помисли. Сега голяма

Вечеря в твоя чест устройвам аз

И вече за вечеря май е час

След тези думи дланите му пак

С трикратен силен плясък дават знак.

Пристигнаха девойки и евнуси.

Трапеза се зарежда с гостби вкисни

и музикантите свирнята знаят,

и прелестно девойките играят.

Шербет и вино леят се обилно,

Хем виното е цариградско, силно.

Но Вуте мярка на филджана знае,

Че спирта, прекалиш ли го злина е.

Пиян не е достойно да залита

Пред тая многобройна, пъстра двита,

А и пиян той никога до днес

Не е бил още – пази свойта чест.

Приятната вечеря ще се помни

С дела и думи хубави и скромни.

Танцьорките той гледа и с тъга

Си мисли, че в България сега

Да бе, би грабнал Фатме, в танца с нея

Да полети, че танците владее.

Така желае да танцува лично,

Но тук сега това е неприлично.

Султанът добродушно разговаря,

Но не за брак тук дума той отваря.

Разпитва го за другите страни,

Където бил е в миналете дни,

За селския живот го също пита

И до кога планира тъй да скита?

Отличен събеседник се оказа

Таз вечер Вуте и султанът каза,

Че е приятна с него да беседва

И е добре съвета му да следва.

На слезващия ден, щом слънце грейна,

Навън излезе Вуте. Ненадейно

И Фатме се до него появи

И, без да чака много, промълви:

- В зори дойдоха пратеници знатни,

- Донесоха ми дарове те златни.

Самия шах изпратил ги е чак

от некъде далече, от Ирак.

Той имал син, та него те сватосват.

Да им река ли аз да се пръждосват,

Или да взема да пристана,

На бъдещ шах жена да стана?

Прехапа устни Вуте. Жегна

Сърцето ревност. Ни убогна от погледа и прозорлив

Тоз знак, така красноречив,

Но думите, що той изрече,

С по-друг отенък бяха вече.

- Видя ли? Ето ти късмет.

Вземи го, всичко ще е в ред.

- Добре! – през зъби рече тя

И като вихър отлетя.

Красиво всичко бе. Прохлада

Полъхваше от водопада

И от фонтани многобройни,

Все с бисер-струи неспокойни,

Но Вуте даже на цветята

Не се опива с аромата.

Да си върви ли той желае

Или да чака сам не знае.

Жена си искрено обича,

Но вече май любов наднича

И към султанската фиданка,

Та старата любов е в сянка.

Да тръгва по-скоро на път.

Премине ли веднъж отвъд,

Преди градушка да удари,

Слана бостана да попарпи

Или вълна неимоверна

Да повлече го в бездна черна,

Той пак ще се успокои

И любовта ще удвои

Към рожбите и към жената.

Не е чак толко зла злината,

Но този шахски син защо ли

Сега намери баш да моли

На мойта Фатме за ръката?

Тя ще приеме ли,горката?

Ако приеме, с туй отрича,

Че мене истински обича,

Но път така ще се отвори

За мен към родните простори.

Откаже ли му, потвърждава,

Че любовта и побеждава.

Аз имам само две ръце

На майстор и едно сърце.

Не мога друго да и дам,

Дори да го желая сам,

А той и царство обещава.

Защо ли ме това смущава?

Оттегля се в една беседка

И сяда, чужд на дивна гледка

И глух за песните прекрасни

На славеите сладкогласни,

Които дръзко се надпяват

С фонтаните, що оросяват

С блестящи капчици тревата,

Кога подухне палав вятър.

Унесен тъй седи в забрава,

А Фатме се любува права.

Накрая тя се приближи

И рече нежно: - Не тъжи.

Отказах му на принца аз.

Ти имаш над сърцето власт.

Не бъдеш ли ти мой съпруг,

С любов не ще погледна друг.

О, за закуска час дойде.

Ела, така ми се яде.

Закусиха. Султанът стана

И прав такава реч подхвана:

- Аз против волята си днес,

за общия ви интерес,

ще наредя от твойта стая

да те не пускат вън в сарая.

Арабите са хора зли.

Щом са обидени били

От отказа на дъщерята,

Ще се поровят за вината

И, ако нещо доловят,

Ще можгат да ти навредят.

- Но аз си тръгвам. – Не сега.

- Защо? – Опасно е. – Кога?

- Когато си отидат те!

Тъга се в погледа чете

На Вуте.

Фатме този път

Усекща радост в свойта гръд.

Щом Вуте в стаята си влезе,

Дойде един слуга любезен,

Услугите си да предложи

И нов красив букет да слажи

На малката кокетна маса.

Отиде си. След два-три часа

На размисъл и на печел

Накрая Вуте бе разбрал,

Че над съдбата му се мръква

И нещо в нея се убръква.

До пред седмица почти

Бе в къщи в своите мичти,

Сега кога ще е,не знае,

Дори не смее да мечтае.

Не смее или не желае? Случайността към него зла е.

Тя Фатме в пътя му постави

И в неведение остави

Сърдечните му патила.

Боде го съвестта с игла.

Да бъде честен се налага.

Да прави опит да избяга,

Не знае никак до къде

Туй може да го изведе.

Султанът има верни хора

И, нареди ли им той, скоро

Ще литнат те и всеки дом

Ще претършуват с трясък, с взлом,

Накрая всякак ще го хванат,

По-тежки мъките ще станат.

Но не това го баш възспира.

И друга пречка той съзира.

Било би подло към Фатме.

Какво лби прави насаме?

Какви ли мисли този път

В главицата и се въртят?

Защо желае да я види

И не тъжи,че да си иде

Не можое още в този час?

Той чува сякаш таен глас,

Който му казва: Само дни

При нея, Вуте, остани.

Годините са за Елена.

Това не е непозволена

Човешка радост,не грешиш,

Скръбящия щом утешиш.

Едно помни: добре внимавай,

Нодежда на Фатме не давай.

Лъженадеждата сурова

Превърнала се би в отрова

И този нежна, свежа пъпка

В калта на подлостта ще стъпка

Отчаяният женски плач.

“ Ще стана ли въжеиграч,

повел със себе си и нея?

Дори при мисъл каменея,

В игра че мога да се впусна

И тутак си да я изпусна,

А, падне ли от висините

Човек в бездъние, убит е.

На любовта и висотата

Е на равнище с красотата

И трябва да се уважава.”

Зае се той писмо да пише,

“Задръжки имам, скъпа, с више,

така че ще се позабавя,

но знай, че нямя да забравя

ни тебе аз, нито децата.

На тях растът ли им крилцата,

Играят ли си вън на двора?

Има ли агънца в обора,

В градината ни – плодове?

Валят ли често дъждове?

Тук времето с добър е нрав

И аз съм все тъй жив и здрав.

За вас ми домъчнява вече,

Но многото нали изтече,

И малкото ще изтърпя.

С подаръци не се скъпя.

Взех всевъзможни армагани

И все са хубави, отбрани.

Какви са, ника изненада

Да бъде.Моя сте отрада.

Целувам всички. Теб, изгоро

Най-много. Чакай ме. Доскоро!”

Писмото кратко е, видяхте,

Но че сърдечно е, разбрахте.

Повика бързо той слугата,

Писмото бързо запечата

И каза му да го изпрати.

Главата си за “да” поклати

Слугата и излезе вънка,

С усмивката вежлива тънка.

Въздъхна Вуте, свел глава

Над масата и ппризова

Той своя Бог, да осени

Делата му през тези дни

С човекольбе, та сам

Да не извърши грях голям,

За който после да се кае.

“ На кръстопът съм знес, така е.

Дай знак за верната посока

И съкрати на пътя срока.”

Почука се. – Да! – рече той.

Фотме отвори.Боже мой!

Как плахо влезе. Дава знак

С пръст на устата. Що ли пак

Е наумила? Той стои

И, сякаш крачките брои,

В краката и припряно гледа.

Тя е печална, морна, бледа.

Пристапва бавно и мълчи,

А само черните очи

Играят, с пламъчета в тях,

Готови за игра и грях.

Пристъпи, фереджето сне

И, падайки на колене,

Към него дигнала глава,

Молитвено го призова:

- Вземи ме в твоите ръце

и приласкай това сърце.

То лудо бие, няма мир

и ще се пръсне най-подир.

Очите, вчера що се смяха,

ълзи горчиви днеска ляха,

теб нямаше те, да ги пиеш

или с ръка да ги изтриеш.

Косите къдрави и гъсти

отколе чакат твойте прести,

а устните ми – твойта жар.

Девствеността поднасям в дар.

Дете от тебе искам аз.

Щебъда твоя в тоя час.

Вземи ме в твоите ръци

И приласкай това сърце!

- Стани, любов! – той проговори

и тази дума чудо стори.

Фатме се тъй развесели.

- Кажи, обичаш ме, нали?

- О, да, обичам те наверно.

Не бих го казал лицемерно.

Под раменете я прихвана

И приповдигна я. Тя стана,

Врата му с две ръце обви

И с много нежност промълви:

- Вземи ме в своите ръце

и приласкай това сърце!

- Ела! – той рече, към леглото

Повждайки я. – На теглото

Ще има край. – помисли тя,

Завзряна в пъстрите цветя.

- Седни! Тя седна, той – до нея.

- Ще ми повярваш ли? Копнея

от цяла сутрин да те зърна.-

Продума той и я прегърна.

- И ад! – извика възхитена

девойката и несмутена

от палравите му ръце,

които нейното сърце

опитваха се да досегнат

и на гърдите и да легнат,

го пак прегърна и целуна,

опънала се, като струна.

И в двамата премина тръпка.

Потребна беше още стъпка,

Заявката за да дадът

За бъдещата рожба. Път

Фатме му вече беше дала.

Разкри му тя гръдта си бяла,

Шалварете си скъпи свлече,

Почти изцяло се съблече.

А Вуте? Вуте е пиян

От прелестите. Океан

От страсти се в гръдта му плиска,

В прегръдките му да е иска.

Очи притворила тя ляга.

Той към бедрата и посяга

И гали ги, и ги цилува.

- Вземи ме! Твоя съм, вземи ме!

Безсрамница е мойто име

И ти го казвам без тъга,

Но девствена съм до сега.

Дори лицето ми друг мъж

Не го е виждал ниведнъж.

Не съм желала този акт

с друг да извърша, но е факт,

че с тебе страстно го желая.

Вземи ме. Няма да се кая

И няма да твърдя, че ти

Подлъга ме и прелъсти.

Обратното е, тебе аз

Те прелъстявам в тоя час.

Отпий от извора ти пръв,

Пролей ти девствената кръв.

На прелести съм аз богата,

Това се вижда по снагата.

Опипяй я, не я щади,

А неин господар бъди.

Вземи ме в своите ръце

и приласкай това сърце.

От ласките ти нека плод

Да имо в моя царствен род.

И той и стана господар –

Новред целуваше я с жар

И милваше я до насита.

Какви ли ласки не изпита,

Какви ли думи не каза.

Дори от пъпките боза.

От ласките му премаляла,

Превърната в блаженство цяла,

Тя се отпусна на кревата

И рече му: - До край играта

Ще доиграем с теб, нали?

Детенце искам. Подволи

Поне това да си запазя

От тебе. Инак ще намразя

И себе си, и цял света,

И ласките, и любовта,

Цветята, птичките, простора

И теб, и татко – всички хора…

Аз много мислих. Остани

При нас и ми съпруг стани.

Ако това не ти се нрави,

То, за да имам връзкси здрави

Аз с теб, когато ще си там,

Реших се да ти се отдам,

Та с рожба ти да ме дариш,

Така да ми благодариш

За моята любов голяма.

А щом обичаме се двама,

Това е още по-разумно.

Повярвай, всичко най-безшумно

Ще мине. Ще ти обещая

Веднага аз да се венчая,

Макар и с принца от Ирак.

Тока аз с друг ще встъпя в брак,

Но твоя ще съм в мисълта.

От теб плодът на любовта

До мене утре ще расте

И няма да уднаят те

Таз наша тайна съкровена.

- Но пред Алах опозорена

- Ще бъдеш ти. Бъди добра.

- Обичам те, нали разбра.

На прелестите до забрава

Се моя поглед възхищава.

Ръцете ми т нежно галят,

А устнте ми огън палят

Навред по твоята снага.

Приключваме с това сега.

Че мъж съм, лесно се узнава.

Напира мъжката ми слава.

По всичко в мен това личи,

Щом гледаш с влюбени очи.

Възспирам своята похота,

Защото зная, че в живота

И по-добър залог се пада

От чисто плътската наслада.

Повярвай ми, че в този час,

в милувки минал, няма аз

да мога нивга да забправя,

но, ако другото направя,

до края си ще се презирам

и вечно укор ще съзирам

в очите ти, които искам

да г запомня ясни, близки.

- Добре. До мене полегни,

глава на мене облегни

и ме притискай цяла нощ,

за да остана аз без мощ.

Вземи ме в своите ръце

и приласкай това сърце,

без ласка то за да не страда,

сякаш попаднало е в ада.

Полегна той. Възглаве – гръд

Изящна, топла, дъх – дъхът

На младо, хубаво момиче,

Което силно го обича

И е косите празпиляло

Смолисточерни, с кръшно тяло

На самодива, на русалка.

Ах, тази палавница малка,

В какъв го грях голям тя вкара.

Него – съпруг почтен – накара

В любов да и се обясни,

На ласките и да склони.

На ласките и…Та нима

Ще ги забрави у дома,

Когато своята съпруга

Прегръща? Няма ли за друга,

За Фатме той да мисли и

План таен тайно да крои

При нея нявга да прескочи,

Страстта когато заклокочи?

Несе забравя лесно тази

Страст с непритехващи талази.

Пак похотливо я погледна.

“Остава крачката последна,

напълно за да се погубя,

а иска ми се да я любя.

От страст и нега ппремалявам.

Дали след туй ще сажалявам,

Че, малодушие допснал,

Такава прелест съм изпуснал?

О, не! Това е невъзможно.

Напротив, би било безбожно

Честта и да отнема аз.

Поне тъй счтаме у нас.”

Догдето той с тез мисли ясни

И с дръзки помисли опасни

Се за отбрана окопа,

В прегръдките му тя заспа.





Завивките придърпа леко,

Зави той тялото и меко.

На следващия ден се пак яви

При него Фатме и така мълви:

- Прекрасен сън сънувах. Ти дойде

и рече: “ Тръгвай!” Питах: “ Накъде?”

“ Където и да е, но да си с мен.”

На път поехме. Беше чуден ден

И ти ей тази песен ми изпя.

И мелодично тя тогаз запя:

“ Любима моя, вече забрави

тревогите на миналото ти.

От днеска всеки влюбен ще върви

По светъл път, изпълнен с красоти.

Усмивките в цветя израстват там,

Там всека ласка става полъх лек,

Там обичта е светлина и плам,

А всеки влюбен – най-щастлив човек.

Сега ще се открие този сват

Пред твоите очи, ако ме любиш.

Не ме ли любиш, връщаш се вазад

И всека радост мигновено губиш.

Ела да те прегърна и така

Прегърнати, с жарта на любовта

Да минем през пречистваща река

И да отворим златна та врата.

Зад нея са желанията наши,

Преварнали в реалност всеки блян.

Там щастието чака с пълни чаши.

Блажен е, кой от него е пиян.

Ще пиеш ти, но без да се напиваш,

Защото обичто ще бъде щит

Срещу забрава. Само ще откриваш,

Че блюбеният тука е честит.”

Отворехме вратата, аз прекрачих

Смаян поглед в прелестта вторачих,

Но малко се на хубостта почудих,

Защото се от щастие събудих.

Опитах се отново да заспя.

Зажалост този опит не успя,

А исках този сън да продължи,

Макар и със сънувани лъжи.

Навънка вече съмнало се беше,

Градинката в елмаз-роса блестеше

И аз прошепнах: “ Хубав е светът,

Щом любовта повежда те на път!”

Любов, при теб която ме довежда,

Любов, която вдъхва ми надежда

И, ако от око сълза ще вади,

То да не е от скръб, да е от радост.

И аз от радост искам да заплача, заплакала бих, кажеш ли, че знача

За тебе нещо и, че не раздяла,

А вечно с теб и вечно пролет бяла

Ми обещават бъдещите дни.

Ела до мен, о Вуте мой, седни.

Ела да ме изпиеш с поглед нежен.

Денят ни нека да е безметежен.

Да мислим не за утре, а за днес.

Поляна слънчева е тук, а там е лес

И пътят ни отвежда ни натам.

Какво в леса очаква ни не знам.

Наверно ще поемем в две пътеки,

За да потърси щастието всеки.

Не, аз не търся щастието вече.

Само се то на пътя ми изпречи.

Ръцете си до мене доближи

И с тях ти, като сноп ме превържи.

Една през кръста, другата на скута.

Безкрайно съм щастлива в таз минута.

Ела, вземи ме в своите ръце

И приласкай туй влюбено сърце.

Помни: това сърце не е коварно

И вечно ще ти бъде благодарно,

За щастието, гдето му даряваш

И цза светлика, с който озаряваш

Най-тайните сърдечни глъбини.

Ела сто пъти ти ме целуни.

На щастието пакост да не сториш,

Аз няма да ти дам да проговориш.

Гали ме, пий ме с устни и очи,

Докосвай ме навред, ала мълчи.

Аз песен искам пак да ти изпея,

За да ти кажа ясно всичко с нея.

“ Кон по горската пътека

с конник млад препуска.

Нека си препуска, нека

Бърза за закуска.

Знае: неговата Фатме

Баклава стъкмила,

Да се върне той обратно

Чака, подранила.

Знае той, че има в нея

Обич най-гореща,

Знае той, че тя копнее

За близката среща.

Той подаръци и носи,

За да я зарадва.

Не задава тя въпроси,

На него се радва.

Накит скъп не я вълнува,

Нито дреха скъпа,

Но, кога я той целува,

Като струна тръпне.

Хубостта и всеки вижда,

Всеки я задиря,

Нему всеки му завижда,

Че тя друг не дири.

Кон по горската пътека

С конник млад препуска.

Нека да препуска, нека

Бърза за закуска.

Но в гората враг се крие,

Таме в гъсталака.

Откога да го убие

Миг удобен чака.

Коннико, поспри, не бързай,

Там смъртта те чака! –

Шепне му планински бързей,

Сякаш че праплака.

“ Шум на ручей се раздаде, -

рече юначина.

Конят сигурно е жаден.

Нека отпочина.”

В миг юздата се опъна,

Конят спря веднага

И към ручейчето свърна.

Тъй Господ помага.

Пътя ти в страни отбива,

За избегнеш злото.

Конникът в дома отива

И закусва кротко.

А убиецът дочака

Мечката стръвница.

Разкъса му двата крака

И една ръчица.

Няма вече той да дебне

Подло из засада,

Че не ще да го погледне

Хубавица млада.

Всеки свойта хубавица

Трябва да намери,

Да му народи дечица,

Над тях да трепери.

Щастието в любовта е

Дадено от Бога.

Който любовта познае,

Той щастлив е много.

Кон по горската пътека

С конник млад препска

Влюбен,любовта му нека

Зло да не допуска.”

Щом свърши песента, та стана:

- Тъй много ми се иска да остана

при тебе, Вуте, ала се налага

да ида при баща си аз веднага.

Не ми харесват некои неща

И той да поразмисли обеща,

А след това отново да обсъдим

Нещата, та враждата да отпъдим.

Не мога нищо друго да ти кажа,

Опитах с песента да го подскажа.

Не дойда ли отново, ще ти пиша.

Целувайки го, тъжно тя въздеша.

Отиде си и Вуте сам остана.

Замислен до прозореца застана.

Фонтаните струи сребристи леят,

Кадънките и славеите пеят,

А някакъв човек зад храст един

Стои и чака. Към простора син

Ли гледа, към прозорец ли висок?

Кому поклон направи тъй дълбок

И бавно по алеята закрачи?

Единият му крак се леко влачи.

“ Ах, куци има и в самия рай,

тъй както и в султанския сарай.”-

помисли Вуте и се поизтегна

на мекота легло. Сън го налегна.

Заспа и засънува той веднага.

Сънят загадка също му предлага.

До некаква река е той сега.

Защо е тук пристигнал и кога

Не знае, но спокойно си седи,

Нали това не ще му навреди.

Седи, загледан в бистрата вода

И глас дочува: “ Дебне те беда!”

“ Каква беда?” – очудено той пита.

“ Тя в буквите написани е скрита.”

Погледна Вуте и видя в реката

Русалка, с листче, сгънато в ръката.

Почука се припряно в този миг

И Вуте се събуди. Женски лик,

Забулен с фередже, видя, когато

Със сънен вид отвори той вратата.

- Това писмо аз трябва да предам.

Какво е то и от кого не знам.

Това му каза тя, писмото даде

И си отиде. Вуте рече: - Ха де!…

Писмото беше лаконично кратко:

“ Ела да чуеш, що ми каза татко.

Налага се да бъдем насаме,

Където бяхме завчера. Фатме.

Погледна през прозореца той пак.

Една жена от парка даде знак.

Походката и на Фатме прилича.

Би искал той към нея да затича,

Но знае, че било би неразумно.

Към нея трябва да върви безшумно.

Измива си лицето и излиза –

Небрежно уж, по чехли и по риза.

Беседката се вижда. Ето в нея

На Фатме фереджето се белее.

Защо ли тя го в нея не дочака,

А тръгна мълчаливо в полумрака

И бегъл знак му дава да я следва?

След нтея мълчаливо той напредва.

Пред нея малка къща. Влиза тя

И не затваря входната врата.

Прекрачи през вратата той и ето

Че метнаха му на врата въжето.

Въведоха го в светла, малка стая,

Наверно за прислугата в сарая.

Зад малка маса трима непознати,

С арабски облекла и мустакати.

Единия от тях усмхнат рече:

- Дойдохме ние тука отдалече

и щом видяхменовия строеж,

с изящество и замисъл тъй свеж,

решихме нов сарай да ти предложим.

Условията тук ще ти изложим.

- Защо са ми условията ваши?

Подходът ви на действие ме плаши.

Защо не ме повикахте открито?

Не действувам потайно аз и скрито.

Султанът е султан, аз съм строител.

До днеска всеки прямо ме е питал

И аз съм отговарял също прямо.

В България строителство голямо

Разгръща се сега. Занаятчии

Разгръщат занаята – даракчии,

Предачи и тъкачи – дръзки, млади,

Машини закпуват, искат сгради.

Промишлено стопанство се развива

В едно с орането на плодородна нива.

Отколе там жена с деца ме чака,

А и на мен премина ми мерака

Палати да изграждам по чужбина,

Та скоро за дома ще си замина.

- Но ние ще ти заплатим богата.

Ще сде завърнеш там с товари злато.

- Че за какво ми трябва днеска то?

Децата ми са моето злрато.

Ако и те с ръце израстнат златни,

С труд ще си правят дните благодатни.

Готовите жълтици развращават,

А и крадци те често посещават.

Ръцете ми не могат да откраднат,

Та без жълтици ме не ще нападнат.

- Възможности ти би създали ние,

талантът ти докрай да се развие.

С това, при нас което ще направиш,

по цялата земя ще се прославиш.

- Не искам слава. Тя не ми е нужна.

България сега да е задружна,

за да възвърне славата си стара

и да не губи в бъдещето вяра,

това за мен сега е интересно,

но зная, че не се постига лесно.

За тази цел аз трябва да съм там,

Каквото мога, щедро да го дам.

След тези думи трънчанинът горд

Изправи се, като английски лорд.

Ехидно се усмихнаха арабите

И дръннаха в словата сякаш сабите:

- Какво излиза? Тук султанът храни

бунтовници, с отявлени закани

за бой, за свобода, за мъст сурова.

- Не съм изричал нищо аз такова

и не пред вас изрекъл бих това.

Султанът е на цял нарад глава,

А ние сме народност изявена,

От христиански Бог благословена

И нищо, че за славата си стара

Да споменем самата кръв ни кара.

Народ, кой свойто минало отрича,

Как миналото чуждо ще обича?

За да крепи огромната държава,

Султанът трябва сам да уважава

И вяра, и традиции народни.

Това са правилата благородни,

Които могат всички да сдружават.

Ако едни народи унижават,

А други величаят прекомерно,

Покорството ще бъде лицемерно

И роно или късно бунт ще има.

Това е логика нежоборима.

Очудени го слушаха. – Виж ти,

Не знае само чука да върти,

Та камъните за строеж да прави

По-формени, по-хубави, по-здрави

Чрез връзката, подреждането, спойката,

А знае и на политка кройката.

И цъкат те с език и пак се чудят

Как и с какво могли би да принудят

Творец един такъв, да ги последва

В родината им. Никак не напредва

Подхванатия разговор към тази

Голяма цел. С какви по-силни фрази

Да го спечелят или страх да влеят

В гърдете му, накрая да успеят?

Догдето те премисляха така,

Той махна отекчително с ръка:

- Простете, нямам работа при вас.

- За жалост ти сега си в наша власт.

- И как това ще стане? – Много лесно.

У нас е питие едно известно,

Което щом изпиеш, тежък сън

Заспиваш и, безчувствен, като пън

Ще бъдеш дни наред. Това ни стига,

Да прекосим граничната верига.

Веднъж в Ирак отидеш ли, да знаеш,

По свирката ни трябва да играеш..

Не го ли сториш, губиш само ти.

Кой плана хитър ще осуети?

Изтръпна Вуте, но не го показа.

Да пие питието той отказа,

Но ще го вържат те и ще успеят

Насила в гърлото да го налеят.

В туй време Фатме бързаше смутена

С баща си да говори, възмутена

От подлата измама. Тя разбра,

Че е опасна тяхната игра.

Бе радостна, че Вуте пак ще види,

Ала кога до стаята отиде,

Слугата и разказа, че бележка

Получл той от нея. – Има грешка! –

Девойката извика. – Не от мен

Бележка е получил. Убеден,

Че аз го чакам,тръгнал е натам…

Да, накъде е тръгнал вече знам,

Но там какво ще стане, Боже мой,

И кой така подмамил го е, кой?

Тя всичко на султана в миг разказа.

- Не е ог ревност, - той тогава каза.

- Те майстора подмамват, не жениха.

Повика стража той. Щом се явиха,

С най-непреклонна строгост нареди

Веднага Вуте да се проследи,

Измамниците да се заловят

И тук под стража да се доведат.

Поведе ги Фатме с тревога явна

И само тази мерка незабавна

Спаси от сън дълбок горкия Вуте.

Беседката е празна. В страшен смут е

Фатме. “ Къде е нейният избранник?

Дали на път е вече и изгнаник

Ще стане скоро, ако ги не спрът?

Дали не го заплашва страшна смърт?

Тя трескаве наоколо оглежда

И къщичката нисичка съглежда.

- Къщурката веднага обградете.

По-бързо, но внимателни бъдете!

Обграждат я. Тя бърза към вратите,

На стража многобройна по петите.

Вратите са заключени. Веднага

Да ги разбият с ярост се налага.

И хубаве, че всичко бе навреме.

След малко Вуте щеше да задреме.

- да не избяга никой ! – Фатме рече

и се към Вуте веднъга завтече.

- Какво се случи? – с грижа го запита

И с жажда за разправа страховита.

Засмя се леко Вуте и отрони:

- А, нищо, нищо. Просто всеки гони

Целта по свой неразгадаем начин,

Но аз от тяхния не съм докачен.

Не ги съди. Пусни ги да си идат.

- Не ще си тръгнат те, край теб ще шмидат,

Дорде целта постигнат си накрая.

Немога подлостите аз да трая.

- В постъпката им подлост не видях.

На тяхно място всеки като тях

Постъпил би. Харесали строежа

И веднъга родил се в тях копнежа

По-хубав,по-голям да си издигнат

И смятат, че чрез мен ще го постигнат.

Отказах им, разбира се, тогава

Да си вървят едничко им остава.

Пари щом имат, нека си намерят

Друг майстор, сили с мене да премерят.

Не казвам, че незаменим съм. Осъзнавам,

Че туй, което аз сега създавам,

Надминато ще бъде в друго време

От майстор друг. Нали от всяко семе

Добрият градинар подбор щом прави,

Цветята по-красиви ще направи.

Не мисля също, че върхът това е

На гения строителен. Кой знае

Какви неща са вече изградени

От майстори през древността родени.

В Египет, казват, има пирамиди –

Човек се смайва щом ги само види.

Кой как ги е строил не е известно,

Но те били творение чудесно.

А колко ли строежи знаменити

Помели са на времето вълните.

Засипани останките изравяме,

Незнайните строители прославяме.

От тях понякога се учим,

Как здрава спойка да получим,

Зидът за да се озове

Красив и здрав след векове.

Човечеството тъй напред се движи

Със замъци и прости селски хижи.

Каквото със сърцето се изгражда,

То погледа на хората услажда.

Човешката ръка топлек отдава

На сградата, та хората да сгрява.

Щом с лоша мисъл се гради строежа,

Той ще прилича на рибарска мрежа –

Човешките души в капан ще хваща

И на добро със зло ще се отплаща.

Арабите го слушаха с омая

И рекохо с учтив поклон накрая:

- На твойта майка аферим, човече.

Че ти си спправедлив разбрахме вече.

Върви си мирно в своя роден край

И за народа домове създай.

На стражата Фатме в миг даде знак

До границата да ги следват чак,

А тя и Вуте в неговата стая

Отидоха. Шум вдигна се в сарая.

Говореха за Вуте най-различно.

Султанът даже се намеси лично:

- Под стража трябва Вуте да остане,

- Та нещо по-ужасно да не стане!

След седмица отново го покави

И нагости го с гостби най-отбрани.

На танците в разгара го запита

Ще ли направи Фатме той честита.

- О, дъщерята твоя е светица.

Ако жена аз нямах и дечеца,

с неимоверна радост бих я взел

и с нея всяка участ бих приел.

Султанът свъси вежди: - Няма как,

Под строга стража ще останеш пак.

Поставиха го под режим суров,

Но той на всичко вече бе готов.

Веднъж Фатме успя да го споходи

И каза му, че скоро ще си ходи.

- Баща ти ли склони? – Не той, а аз.

- Обичам те с неимоверна страст.

Сънувам те, целувам те на сън.

Събуждам се – горя. Излизам вън.

Луната грее и звезди бледтят.

Красив е и вълнуващ този свят.

Бих искала безкрайни часове

Да бродим с тебе, като сенки две,

Да пием красотата му с очи

И да пронизват лунните лъчи

Гърдите ни, сърцата ни, душите.

Да бъдем до безумие честити

И да забравим себе си дори,

Догдето любовта ни изгори

И ни превърне в пепел. Вятър лек

Да пръсне пепелта ни надалек

Над моята и твоята родина.

О, как желая с тебе да замина.

Слугиня да съм в твоя дом, ала

До теб да съм, щастлива бих била.

Прегръща го, целува го, ридае,

Лице и от сълзите вер-вода е.

На скута той, като дете, я слага,

Сълзите да избърше и предлага

И нежно и говори, с болка явна:

- Защо не съм те срещнал по-отдавна?

На любовта ти с звойна бих отвърнал,

С такава нежност бих те аз обгърнал,

Като орел над тебе бдял бих аз

И нямало би по-честит от нас.

С какво да те сравнявам? Виждам, че

Човек каквото и да изрече,

За хубостта ти, тя ще бъде бледа

В сравнение с това, що взорът гледа.

Трендафил и рубин, гайтан, елмази –

Бледнее красотата им лред тази

Неимоверна хубост, теб с която

Бог те е наградил така богато.

И не по-малко щедър той е бил,

Когато с добродетел те дарил.

Сърцето ти да люби силно знае,

но пълно то до край и с добрина е.

Обичам те и аз, хвани ми вяра.

Щом ме обичаш ти, не дей ме кара

да сторя грях, що двама ще погуби.

Човек е щедър към тогоз, що люби.

- Така е.-рече тя с въздишка кратка.

В очите нейни имаше загадка.

Раздялата ли само я тормози

или предчувства некакви угрози?

Да я запита,надали ще каже

и може повече да се затвори даже.

Ще я погледа и ще помълчи.

Раздялата на двама им горчи,

но той нали отива у дома,

а тя ще е в сарай голям сама.

- Защо мълчиш? Пак песен ще запея,

гнетящата ме мъка да излея.

И тя запя с такъв приятен глас,

че бих го слушал до забрава аз:

“ От този хубав свят не ме разделяй,

не ме затваряй в мойта самота.

Тук остани, тук радост с мен споделяй

И прогони завинаги скръбта.

Разумната девойка си мечтае

На мъж любящ дечица да роди.

Тя в облаци с мечтите не витае,

Въздушни кули в унес не гради.

Реалността на нея е потребна,

С пленителния земен колорит.

С възторг посреща всека радост дребна,

На любовта где коренът е скрит.

От този хубав свят не ме разделяй,

Не ме затваряй в мойта самота.

Тук остани, тук радост с мен споделяй

И прогони от този дом скръбта.

За радост щом човекът е роден,

Защо да страда, скръб да го гнети?

Ще има радост в този дом за мен,

Ако живиеш в него с мен и ти.

Дори светът за нас да се затвори,

На нашата любов светът голям

Разкрие ли вълшебните простори,

И радостта гнездо ще свие там.

От този хубав свят не ме разделяй,

Не ме затваряй в мойта самота.

Тук остани, с мен радостта споделяй,

За да не се засели тук скръбта.

Безсилна съм скръбта да надделея

И много скоро тя ще ме погуби –

Ще пие мойте сили, аз ще тлея,

Ще спре сърцето, що така те люби.

Последната въздишка теб ще дири,

Последната ми мисъл теб ще гони,

Догде накрая моя дух немирен

Като презряла круша се отрони.

От този хубав свят не ме разделяй,

Не ме затваряй в мойта самота.

Тук остани, тук радост с мен споделяй,

Дпаси ме, мой любими, от скръбта.”

При мисълта, че туй е невъзможно,

Не трябваше таз песен да ти пея,

Но моето сърце тупти тревожно

И аз излях тревогата му с нея.

- От тази песен радостта посърна,

че аз към своя дом ще тръгна скоро.

на песента ти с песен ще отвърна.

Тя нека всичко каже ти, изгоро:

“ Не искам да си тъжна и печална

нито сега, ни в някой бъдещ ден.

Привързан съм с една халка венчална

Към друга аз, венчала се за мен.

На нея клетва клех се да съм верен,

На тебе клетва как да дам, кажи?

На двете ви животът ще е черен,

Ако застана между вас с лъжи.

Не искам да съм подъл,нечестив.

Кошмар ще е за мен да изменя.

Към тебе нека Бог е мелостив,

Тъй много, колкото те аз ценя.

На времето недей се оповава,

На Бог се оповавай и помни,

Че той е всемогъщ и съумява

Скръбта ни в радодт в миг да промени.

Не искам да си скръбна и печална

Нито сега, ни в някой бъдещ ден.

Ще свърже тебе с друг халка венчална,

Щастлива ще си, в туй съм убеден.

Доброто ти сърце не ще остане

Злочедто. Бог не ще го позволи.

Моли се Той опора да ти стане.

Законен брак нас двама ни дели.

Щастлив съм, че те срещнах. Ще гори

Все тая обич в моето сърце

И в нея ти утеха подири,

Щом вечно тя ще бъде налице.”

Изслуша песента и рече: - Ах,

От нашата раздяла ме е страх.

И на север, и на юг

Има хубави мъже,

Ала аз не искам друг

Мойта кожа да стърже.

Ти си моя мощен плуг,

Вързах те за мен с въже

и, ако останеш тук,

ще ми бъдеш масажер.

Аз съм твоя идол нов,

колко и да го нещеш.

Ти си моята любов,

ти си моя див копнеж.

С този факт се примири,

път към мене подри.

- Как да диря път, Фатме?

Аз си имам път избран.

С теб кога съм насаме,

съм от щастие пиян.

Разбери ме и не ме

Смятай за жесток тиран.

Пазя твойто реноме,

Въпреки че съм желан.

Искам да те утеша

И на всичко съм готов,

Но не бива да греша,

Зарад нашата любов.

Миг един безумен може

цял живот да ни тревожи.

- Как, кажи, да ти отвърна?

Искам нещо невъзможно.

Позволи да те прегърна

силно,колко е възможно.

Но и ти недей забравя

Също тъй да ме прегърнеш.

Колко ласки ти доставя,

двойно искам да ми върнеш.

Не мисли, неравностойна

Сделка че това ще бъде.

Просто искам с доза двойна

И аз да ти правя гъдел.

Тъй нещата ще получат

Равновесие желано.

ВНека тез неща се случат,

За раздяла щом е рано.



Простиха се с прегръдки и целувки,

Свъздишки, с подлудяващи милувки.

- Не ме забравяй! - Няма, обещавам!

- Макар на сън, но ще те посещавам.

- Аз може нявга тук да дойда пак.

- Ела и потърси ме, даже брак

да сключила съм вече, ще ти дам

поне една цебувка с този плам,

защото той не може да угасне

и раната ми няма да зарастне,

каквито и балсами и мехлеми

да и даде лекуващото време.

И Фатме дадената дума удържа.

Не дълго Вуте там под ключ лежа.

Измъкна от баща си тя печата,

Когато спеше той и подпечата

Депешата, с която бе свободен

По вола на султана благороден

Прославения всъде майстор Вуте.

Султанът с добрината си прочут е.

Повярваха стражарите веднага,

Че Вуте е свободен, а не бяга.

Фатме така нещата уреди,

Че да се скриват всякакви следи

И нейния любим да не пострада,

Дор стигне до съпругата си млада.

Пристигна Вуте в родния си край,

Далече от султанския сарай.

Семейството му радост озари.

Елена от сърце благодари

На Бога непрестанно, многократно,

А Вуте – на любимата си Фатме.



.

. .



След двадесет години, уморен

От тежък труд, но горд и озарен

От плодовете, що трудът роди,

Излезе Вуте вън да поседи,

На пролетното слънце да се грее

И внуче на коляно да люлее.

Елена се помина преди време.

Смъртта не побоя се да я вземе,

Сърцето му жестоко да рани.

Той беше като болен дълги дни

И още непрежалена е тя,

Но дъщерята буйно разцъфтя.

Приличаше на майка си изцяло.

Едно момче ли беше полудяло

По нея. Тя строител си избра

И с тежка сватба с него се събра.

Роди момченце. Вуте е и то.

От малко дири чук, тесла, длето.

Щастливият му дядо го поглежда

И казва: - Ти си моята надежда.

Синът му е левент и в занаята

Май много не отстъпва на бащата.

Баща си все разпитва за чужбина

И иска там да иде догодина.

А от известно време е унесен

И тананика някаква си песен.

- Изглежда влюбен си! – му Вуте казва,

а той се смее и през смях отказва.

Какво, обаче, този ден се случи

Читателят веднага ще научи.

Май позадрямал Вуте малко бешще.

И внучето му в скута негов спеше.

В съня Фатнме по родните баири

Видя да крачи, него да го дири.

Дошла е значи, любовта безмерна

Е съхранила, още му е верна.

Все същата по хубост, луд го прави,

Но той Елена няма да забрави.

Пристигна дъщеря му запъхтяна,

Субуди го и рече му засмяна:

- Ти спиш, а гости твоят син ти води.

- На гости кой в такова време ходи?

Нито е празник, нито ден рожден.

Не е разумно, ако питаш мен.

- Разумно е! – отсече дъщерята

- И каза му какво сама тя смята,

- Че редно е сега да се направи,

Защото брот и май годеж ще прави.

Зарадва се бащата. С трепет чака

Той тоя ден, ала Стоян протака.

Приготвиха се, както и да е –

Софрата апетитен вид прие,

А къщата им, всеки ден все чиста,

Сега е дваж по-светла, по-лъчиста.

Зер сватба всеки ден в тоз дом не става.

И ето трепетния миг настава.

Пристигат те с файтон, багажа свалят

И в руменец лицата им се палят.

Вълнуват се и Вуте и Зорница,

А май е двете мънички дечица.

Подаръци те скъпи получават

И в ъгъла далечен се смълчават.

( За внучката на Вуте май забравих

да спомена.Тук грешката поправих.)

Синът представи своята любима

И майка и.Познато нещо има.

- Не сте ли ми падната? – Вуте пита.

- Я, моят Вуте! – виквна тя честита.

- Да, аз съм Вуте, а Фатме си ти.

Погледайте я, все така цъфти,

Но по-улегнала е вече, по е зряла

И повече комай разхубавяла.

- Деца, деца, какъв късмет, че мога

Да укротя аз моята тревога.

В строителя на нашия сарай

Аз влюбена тогава бях безкрай,

Но той за вас и майка ви – покойна-

Постъпи най-разумно, най-достойно.

Не се събрахме ние с него двама,

Отхвърляйки една любов голяма,

За да не сторим грях пред Бога ваш,

Над разума човешки верен страж.

Сега е дъщеря ми мъж избрала

И той я е избрал, и за раздяла

И дума да не става. Младините

Поне на тях безкрай да са честити.

Признавам: и до днеска ме боли,

Че брак свещен нас двама раздели.

Сега е час за брак настъпил нов,

Да не помръкне тяхната любов.

Това и мен безкрай щастлива прави

И с Вуте ще ни свръзват връзки здрави.

След тези думи всички честитиха

На двойката и ядоха и пиха.



Така завърши тази епопея,

Която се опитах да възпея,

На майсторите трънски за прослава,

Да не потъне подвигът в забрава.



12 – 24.12.1993