Сън следобеден заспали
са дървета и треви.
Вятър лек ги нежно гали
и им шепне, и мълви:
" Спете, няма да ви будя...
Аз не съм жесток, не съм."
Милвам ви и сам се чудя
мен защо не хваща сън?
Бях в полето на разходка,
над реката прелетях,
хубавица в малка лодка
чудно хубава видях.
От възторг се разлудувах,
лодката се преобърна.
Зов за помощ дълго чувах,
не чу никой, не отвърна.
Само мен викът и трогна
и задирих способ сам
на момата да помогна,
да потъне да не дам.
Духнах, колко имах сила
и превих една топола.
Рухна тя, момата мила
бързо хвана се за ствола.
Тъй реката я понесе
и до мост един се спря
стволът клонест. Посъвзе се,
и на моста щом съзря
момък снажен, тя извика:
"Извади ме, момко млади!"
"Дърз се, идвам!" - се обади.
Сако, риза той съблече,
на брега обувки сне
и на помощ се притече.
Много време не отне
на героя този жест -
смел и опитен плувец,
справи се достойно, с чест.
Беше снажен хубавец.
След минути двама бяха
на тревата мокри, мокри,
гледаха се и мълчаха,
а пък слънцето ги покри.
То добре, че слънце грейна
и аз спрях да се надувам.
Гледка бяха чародейна.
Да ги зърна пак жадувам.
Помълчаха кратко време
и момата после рече:
"Мойта рокля май проблем е,
но и ти си мокър вече."
"Суха риза и сако
имам, и обувки сухи.
Хубаво ли е, ако
хората при зов са глухи?
Панталонът ще изсъхне.
Нов ще купя, ако трябва."
Дор момъкът да въздъхне,
тя в прегръдките го грабна.
"Благодарна съм безкрайно.
Искам да те разцелувам."
Бе лицето ти сияйно.
Мислех пак да разлудувам.
Вятър топъл щом повее,
всичко бързо той суши,
грижите да разпилее
но човешките души.
Щом повях, момата каз:
"този вятър преобърна
лодката ми, как го мразя."
Взе сакото и загърна
момъкът момата: "Нека
вятърът сега да духа,
лодка няма за обръщане.
Скоро тъй щебъдеш суха."
По крайбрежната пътека
тръгнаха. Продума той:
"Мома има за прегръщане.
Кой ли я прегръща.Кой?"
"Никой!" - тя му отговори
и откъсна син синчец.
"Трябва някой да го стори" -
рече младият хитрец.
"Трябва, но не се намира
хубав и желан младеж.
А сърцето ми пулсира
и очаква го с копнеж."
Той я гледа, тя го гледа-
двамата са страст и нега.
Слънчо удържа победа
и дори има стана жега.
"Виж ти, роклята ми тънка,
вече суха е комай,
само с гънка е до гънка,
но това все пак се трай"
Сне сакото от плещите,
върна му го благодарна.
"От слънцето сянка щит е,
а тук има сянка харна -
рече момъкът. Подложи
сакото си на тревата,
да поседнат и предложи.
"Чувствувам се виновата" -
сядайки, тя тихо каза.
"Виновата, кой посмял би
да вини на тая база?
Стига вопли, стига жалби!"
"Ти си толкова добър!"
"А ти толкова си мила!"
"Всеки има свой кахър."
"Всеки има своя сила."
Един в друг за миг се взряха,
с пълни сблясък нов очи
и се двамата засмяха,
влюбени кажи-речи.
И тогава, ах, тогава
той ръце простря към нея,
те - към него. Какво става?
Щеше ми се да вилнея.
Да вълнея, но защо пък?
Пакост ли за да им сторя?
Само леко ще повея,
тихо ще им заговоря
с шепота на свежи листи,
от дъха ми разлюляна.
Те са млади, с чувства чисти,
по вина на мен събрани.
Нека с щастие безкрайно
тази случка ги дари.
Аз ще ги спохождам тайно
чак до старини дори.
Занапред ще се старая
лодките да не обръщам,
ясния светлик на рая
в мрачен ад да не превръщам.
Сън следобеден заспали
са дървета и треви.
Вятър лек ги нежно гали
и им приказка мълви.
28.08.2002
са дървета и треви.
Вятър лек ги нежно гали
и им шепне, и мълви:
" Спете, няма да ви будя...
Аз не съм жесток, не съм."
Милвам ви и сам се чудя
мен защо не хваща сън?
Бях в полето на разходка,
над реката прелетях,
хубавица в малка лодка
чудно хубава видях.
От възторг се разлудувах,
лодката се преобърна.
Зов за помощ дълго чувах,
не чу никой, не отвърна.
Само мен викът и трогна
и задирих способ сам
на момата да помогна,
да потъне да не дам.
Духнах, колко имах сила
и превих една топола.
Рухна тя, момата мила
бързо хвана се за ствола.
Тъй реката я понесе
и до мост един се спря
стволът клонест. Посъвзе се,
и на моста щом съзря
момък снажен, тя извика:
"Извади ме, момко млади!"
"Дърз се, идвам!" - се обади.
Сако, риза той съблече,
на брега обувки сне
и на помощ се притече.
Много време не отне
на героя този жест -
смел и опитен плувец,
справи се достойно, с чест.
Беше снажен хубавец.
След минути двама бяха
на тревата мокри, мокри,
гледаха се и мълчаха,
а пък слънцето ги покри.
То добре, че слънце грейна
и аз спрях да се надувам.
Гледка бяха чародейна.
Да ги зърна пак жадувам.
Помълчаха кратко време
и момата после рече:
"Мойта рокля май проблем е,
но и ти си мокър вече."
"Суха риза и сако
имам, и обувки сухи.
Хубаво ли е, ако
хората при зов са глухи?
Панталонът ще изсъхне.
Нов ще купя, ако трябва."
Дор момъкът да въздъхне,
тя в прегръдките го грабна.
"Благодарна съм безкрайно.
Искам да те разцелувам."
Бе лицето ти сияйно.
Мислех пак да разлудувам.
Вятър топъл щом повее,
всичко бързо той суши,
грижите да разпилее
но човешките души.
Щом повях, момата каз:
"този вятър преобърна
лодката ми, как го мразя."
Взе сакото и загърна
момъкът момата: "Нека
вятърът сега да духа,
лодка няма за обръщане.
Скоро тъй щебъдеш суха."
По крайбрежната пътека
тръгнаха. Продума той:
"Мома има за прегръщане.
Кой ли я прегръща.Кой?"
"Никой!" - тя му отговори
и откъсна син синчец.
"Трябва някой да го стори" -
рече младият хитрец.
"Трябва, но не се намира
хубав и желан младеж.
А сърцето ми пулсира
и очаква го с копнеж."
Той я гледа, тя го гледа-
двамата са страст и нега.
Слънчо удържа победа
и дори има стана жега.
"Виж ти, роклята ми тънка,
вече суха е комай,
само с гънка е до гънка,
но това все пак се трай"
Сне сакото от плещите,
върна му го благодарна.
"От слънцето сянка щит е,
а тук има сянка харна -
рече момъкът. Подложи
сакото си на тревата,
да поседнат и предложи.
"Чувствувам се виновата" -
сядайки, тя тихо каза.
"Виновата, кой посмял би
да вини на тая база?
Стига вопли, стига жалби!"
"Ти си толкова добър!"
"А ти толкова си мила!"
"Всеки има свой кахър."
"Всеки има своя сила."
Един в друг за миг се взряха,
с пълни сблясък нов очи
и се двамата засмяха,
влюбени кажи-речи.
И тогава, ах, тогава
той ръце простря към нея,
те - към него. Какво става?
Щеше ми се да вилнея.
Да вълнея, но защо пък?
Пакост ли за да им сторя?
Само леко ще повея,
тихо ще им заговоря
с шепота на свежи листи,
от дъха ми разлюляна.
Те са млади, с чувства чисти,
по вина на мен събрани.
Нека с щастие безкрайно
тази случка ги дари.
Аз ще ги спохождам тайно
чак до старини дори.
Занапред ще се старая
лодките да не обръщам,
ясния светлик на рая
в мрачен ад да не превръщам.
Сън следобеден заспали
са дървета и треви.
Вятър лек ги нежно гали
и им приказка мълви.
28.08.2002
0 comments:
Публикуване на коментар